Два гласа и една китара – понякога музиката няма нужда от повече, за да те докосне. Сибусиле К‘аба и Нафтали са музиканти от Южна Африка, които ни разказаха своята история за пробуждане, смирение, вдъхновение, доброта и любов макар да не разбираме нито една дума от текстовете им. Слънчевите усмивки на двамата музиканти и звуци, извиращи сякаш директно от сърцата им, ни припомниха естествената сила на музиката да пренася на хиляди километри, без да се движим, да ни свързва като хора и дори да лекува.
Музиката им достигна до нас по време на концертите им в България, организирани от „Аларма Пънк Джаз“ и платформата Stretch.
Как открихте музика или се случи по-скоро обратното?
Н: Мисля, че музиката ме откри. Започнах да пея от най-ранна възраст. Израснах около музиканти, майка ми беше певица.
С: Музиката ме откри.
А как се намерихте вие двамата?
Н: Срещнахме се във Виктория (Южна Африка) през 2005. Допаднахме си и просто започнахме да свирим заедно. Останалото е история, както се казва.
С: Ние сме духовни братя, разбираме се и без думи и правим музика със сърцата си.
Когато създавате музика, кое идва на първо място: мелодията или думите?
Н: Зависи – понякога думите, понякога мелодията.
C: Понякога мелодията, после идват думите – тогава добавяш хармонията. А друг път е обратното. Но най-важното е музиката да идва от сърцето, иначе няма смисъл.
Какви истории искате да разкажете с музиката си?
Н: Нещо, което да задейства мисленето – да се замислим за бъдещето, общността, любовта. Мисля, че всички хора искаме едни и същи неща. Искаме любов, единство, да няма омраза. Мисля, че всички се чувстват така. Така че, нашата музика са ежедневните човешки истории.
C: Единство, Равенство, Любов, да бъдем заедно. Намирам вдъхновение във всекидневния живот. Вярвам, че музиката ни лекува от раните на миналото и ни помага да вървим напред.
Занимавате се с музика от дълго време, какви промени наблюдават в музикалната сцена на Южна Африка?
Н: Няма рязка промяна от случващото се в миналото – по-скоро е негово естествено продължение. Това, което се промени, е по-голямата платформа, която младите артисти имат в наши дни, за да споделят своята музика, да намерят своя глас. Има повече пространство за развитие на артистите, да се изразят. Когато ние растяхме, беше различно. Просто свирихме на живо. Но това, което забелязвам, е, че хората в днешно време ценят именно музиката на живо повече.
C: Нивото на съвременната сцена в ЮАР е много високо. Има голяма общност, отдадена на това да продължим от там, докъдето са стигнали тези преди нас. Имаме сложно и трудно историческо минало, изпълнено с болка и изпитания, но именно заради това вярвам, че артистите не се страхуват да рискуват, да се заявяват открито.
Имате ли някакви „ритуали“, с които помагате на вдъхновението си?
Н: Създаването е като засаждане на растение. Първо трябва да се погрижите за семето и други неща. Точно така, преди да създадете музика, трябва да се грижите за себе си, за тялото си, за да пуснете тази енергия да тече. За да може музиката да излезе. Колкото повече се грижите за себе си, толкова по-голяма е вероятността да се свържете с изкуството и да създавате.
C: Обичам да прекарвам време с дъщеря си, да си говорим на наш, детски език. Обичам да слушам различни звуци, които след това се опитвам да възпроизведа, понякога дори и наум. Но също така за мен е важна и тишината.
На плаката след концерта Нафтали ми написа „Бъди благодарна“, а Сибусиле – „Любовта побеждава“. За какво си благодарен в живота, Нафтали и мислиш ли, Сибусиле, че любовта може да спечели (особено в наши дни)?
Н: Всеки ден благодаря. Дори за това, че слънцето изгрява и залязва. Фактът, че все още сме живи и можем да се свържем, да говорим за неща, за бъдещето. Има много, за което да благодарите – като това хората просто да бъдат заедно, да се свържат един с друг.
С: Любовта е приемане – да приемеш себе си, другите, околния свят. И вярвам, че с приемане тя наистина може да спечели.
Мислите ли, че артистът трябва да отразява случващото се и да носи по някакъв начин социална отговорност?
Н: Изкуството е отражение на обществото. Ако си артист и не отразяваш какво се случва в твоето общество или живот, значи имаш проблем, изгубен си. Изкуството трябва да служи именно на това. Така че, когато видим дадено произведение, да можем да усетим откъде идва, каква е ситуацията. То трябва да е в състояние да отразява това. Не искам да звуча осъдително, но за мен нещата стоят така.
С: Вярвам, че изкуството носи социална отговорност – просто трябва да го направите.
Споменахте по-рано „Ubuntu“ – усещането за човечество, за принадлежност. Как мислите, че можем да запазим това чувство? Как да останем хора в свят, който се опитва да ни дехуманизира всеки ден?
Н: Трябва да се опитаме по всякакъв начин да запазим това усещане. Ние сме един вид отражение, така че всъщност ние сме част от това, което се случва в света. Не е нещо абстрактно, за което четем някъде в интернет – ние сме част от всичко това.
С: Аз просто се опитвам да правя правилните неща всеки ден така както ги усещам.
По време на концерта им в Гьоте Институт, Сибусиле и Нафтали бяха подкрепени от Васил Хаджигрудев (контрабас). На последната снимка: Иван Хадживеликов (Stretch) и Цветан Цветанов (Аларма Пънк Джаз)
Нафтали, предстои ти да издадеш първи самостоятелен сингъл, разкажи ни малко повече за него?
Песента се казва „Kea Shwa“ и е вдъхновена от любовта към африканската жена. Заглавието е южноафрикански израз и в превод буквално означава „ще умра и изкопая собствения си гроб за твоята любов“. Работих по нея заедно с любимите ми „музикални братя“– Сибусиле и Табанг. С Табанг се познавам още от първи клас, когато деляхме един чин. Песента е въведение към новия ми албум, който носи името на майка ми „Mmapi“ и е вдъхновен от любовта към африканското семейство.
И последен въпрос – диня или пъпеш?
Н: Аз предпочитам диня.
С: Диня, защото обичам водата.
интервю и снимки: София Хусейн за Dinya
