Разговорът ми с Воислав Пантич или Воя, както го наричат всички, приличаше на истинска джаз пиеса. Турбулентен, любопитен, на места неочакван, преливащ с информация, но същевременно очарователен и приятно уютен. Музикалният директор на Белград Джаз Фест е основният отговорник за качествената програма на фестивала от 2005 насам и неуморната му страст към музиката е очевидна. Страст, която се трансформира в новата му книга Jazz Face, с над 50 негови интервюта с едни от най-големите джаз имена. Математик по образование и джазмен по душа, Воя е посветил живота си на музиката. На онази истинска, откровена музика, която те кара да мислиш и чувстваш. За нея си поговорихме в един топъл белградски следобед, някъде между две горчиви кафета и много ноти…
Как един математик стана музикален директор?
В.П.: Математиката ми е страст, откакто бях дете. Имах добри учители и ходех на състезания. Влязох в математическата гимназия тук в Белград, където сега преподавам. От друга страна, винаги е била музиката. Още като малък имах възможност да ходя на концерти и да споделям тези музикални преживявания с приятелите си, които също обичаха добрата музика. Аз съм от поколението на ню уейва. Но това беше период, когато и пънкът, и диското също бяха популярни. През 1979 имах възможност да видя Ерик Клептън тук в Белград, а след това и Weather Report, когато бях едва на 15. Този концерт направо ме взриви и запали интереса ми към джаза.
Няколко години по-късно бях поканен да споделя колекцията си от блус записи в предаването „Целият този джаз“ в националното радио на Югославия по онова време. Когато основният водещ на предаването беше на прага на пенсионирането и загуби интерес към проучване на нова музика, имах възможност, малко по малко, да поема част от задълженията му и започнах да се занимавам все повече с джаз. В крайна сметка минаха почти двадесет години, преди да имам собствено шоу в радиото, което започнах едва през 2001. По онова време вече работех като музикален промоутър, пишех статии за вестници и списания. Посещавах класически джаз фестивали като North Sea Jazz, Jazz à Vienne и често бях единственият журналист от Югославия и по-късно Сърбия на тези събития.
Когато стартираха наново Белград Джаз Фестивал през 2005, екипът се свърза с мен и ме покани да заема позицията на художествен ръководител на фестивала, което приех с голямо удоволствие, защото бях дете на този фестивал. В последните му издания през 80-те – 1988, 1989 и 1990, вече частично работех за фестивала – бях PR мениджър, общувах с медиите, работех по създаването на каталога. Чувствах се естествено да бъда на това събитие. Щеше да ми бъде много тъжно, ако не ме бяха поканили. (смее се)
снимка: Воислав Пантич с новата му книга „Jazz Face“
Как се промени фестивалът през годините?
В.П.: Когато стартирахме през 2005, общата ни идея с Драган – артистичния директор, беше да уважаваме традициите на фестивала от 70-те години. Все още имаме много последователи на основните традиционни течения в джаза от 60-те и 70-те години – бибоп и фюжън. Първите издания на фестивала през 70-те включваха основно американски, югославски, източноевропейски групи, както и музиканти от Австрия, Германия, Франция, Унгария, Полша.
Изключение прави изданието от 1982, което беше почти изцяло спонсорирано от Европейския съюз за радио и телевизия (European Broadcasting Union). След смъртта на Тито през 1980 имаше голяма финансова криза в страната и без тази подкрепа фестивалът нямаше как да се случи. Благодарение на това се включиха над 50 групи от различни европейски страни.
От 2005 досега мисля, че ситуацията се промени драстично и това може да се проследи много лесно в програмата на фестивала. Сега процентът на европейския джаз е, не съм сигурен точно, но между 60 и 70-75%. Считаме за своя мисия да популяризираме най-доброто от съвременния европейски джаз. Правим го с огромно удоволствие. Това е и разликата между нашия фестивал и други музикални европейски събития, където все още преобладават американските и местни групи. Нашето желание е да се опитаме да поставим Европа като силна сцена на съвременния джаз.
снимка: Белгийската формация Flat Earth Society
Сега, когато фестивалът приключи, кои са твоите лични акценти от това издание?
В.П.: Трудно е да се каже. Фестивалът условно има основна и допълнителни програми. Но за мен основната програма са всъщност всички концерти между 19 часа и 1 през нощта. Разликата е, че някои от концертите работят по-добре с основната публика, която евентуално би искала да си легне в 23 часа. А други концерти работят по-добре с по-младата публика, която може да остане до по-късно. Някои събития се нуждаят от условията на класическо концертно място, каквато е наскоро обновената Комбанк Дворана, а други работят по-добре в по-клубна обстановка като тази на Младежкия Дом (Dom Omladine).
Зала Комбанк Дворана беше оригиналното място на фестивала през 1971, така че го прави наистина специално за нас…
снимка: Концерт на Даян Рийвс в зала Комбанк Дворана
снимка: Концерт на Джазмея Хорн в Младежкия Дом (Dom Omladine)
Обратно към корените един вид…
В.П.: Точно! За мен Стенли Кларк като хедлайнер или Хенри Спенсър като сравнително нов изпълнител – те имат еднаква позиция емоционално и философски, защото са част от едно общо музикално пространство. Но за мен фестивалът няма да е добър, ако се състои само от хедлайнери. Имаме такъв тип събития в Европейската мрежа от фестивали. Един фестивал се нуждае от утвърдени имена, за да достигне до по-широка публика, както и до медиите, което не може да постигнете само с нови групи. Така че трябва да има баланс. Разбира се, всеки от нас има любим артист и моят е всеизвестна тайна в Белград – Чарлз Лойд, който представи последния си проект Kindred Spirits на тазгодишото издание на фестивала.
Друг такъв е Уейн Шортър. От последното му посещение в Белград измина цяло десетилетие. И последното име, което бих споменал, е Сони Ролинс, който за съжаление вече не концертира.
Това са моите лични предпочитания, но не мога да се водя от тях за фестивала. Планирам концертите като цялостен проект и дори някой изпълнител или конкретна група да не се припокриват на 100% с личния ми вкус, трябва да се уважава ролята им в определен музикален стил и да се опитам да впиша тази група или изпълнител в цялостната програма.
снимка: Стенли Кларк
Как успяваш да останеш обективен при избора на изпълнителите? Както сам спомена, всеки от нас има личен вкус и е обвързван емоционално, а и броят на артисти е огромен. Какви са критериите, когато слушаш музика? Какво търсиш?
В.П.: Най-добрият начин е, ако имате възможност да видите артистите на живо. Пътувам редовно до фестивали и така мога да видя много от тях. И ако един концерт ме впечатли по някакъв начин, ако ми хареса, тогава започвам да мисля какво мога да направя в бъдеще с това. Слушам записи и ако даденият изпълнител има актуални проекти/албуми, които можем да представим, още по-добре. За мен също е важно да проверя какво е новото на конкретна сцена. Ние сме малка държава и не трябва да се преструваме,че знаем всичко. Така например, ако искам да поканя група от Австрия, въпреки че съм добре запознат с австрийската сцена, се обръщам към колегите си журналисти там, за да видя какво мислят, какво е важно според тях в този конкретен момент и се опитвам да взема и това предвид при избора.
снимка: Австрийската група Shake Stew
Като журналист имах достъп до много музика през годините и всеки от нас има някои любими лейбъли, не крия това. Моите са UCM и The ACT от Европа, Blue Notes за световни джаз групи, Pi Recordings – лейбъл за авангардни групи от Америка, Clean Feed от Португалия. Това е територията, където очаквам да чуя нещо, което може да ме грабне. Разбира се, това не е единственият критерий, но ако имате 20 нови UCM записи, ще има поне един, който да е интересен. И ако погледнете програмата ни за последните 10 години, във всяко издание имаме двама или трима UCM изпълнители и двама или трима ACT изпълнители, които вероятно ще са най-ценното в днешно време в Европа.
Друг критерий, който създадохме преди година, беше да не повтаряме изпълнители в определен период от време. Това е може би най-трудният критерий, защото сега, например, мога да чуя страхотен запис на Крисчън Скот, но той вече е участвал във фестивала преди време. Или Терънс Бланчард, Емил Паризиен, които продуцират нещо ново от година на година. Но за щастие сцената е толкова широка, че все още можем да намерим много нови изпълнители. Единственият, който се измъкна от този критерий тази година, е Чарлз Лойд. И вече знаете очевидната причина за това.
снимка: Чарлз Лойд
Твоят любимец…
В.П.: Да! (смее се) Това е най-очевидната причина. Но също така той има нов проект и не концертира много напоследък, така че ако има шанс турнето му да се впише в нашите дати, това е нещо, което трябва да се разгледа сериозно и да опитам да осъществим.
Тази година специална част от програмата е Сърбия Showcase, където се дава платформа на сръбски джаз групи. Какво би ми разказал за джаз сцената в Сърбия? Как се развива през последните години?
В.П.: Това е нещо, което беше много важно за фестивала, а и лично за мен от самото начало. Започнахме още от 2005 с план да представяме и местни групи. По това време идеята беше да се включат в програмата всички нови проекти на сръбски музиканти. Защото беше време, когато броят на новите проекти беше един или два записа годишно. И през 2008, мисля, си казахме: „ОК! Допълнително ще създадем един проект като фестивална продукция, вид комисиона, предлагайки на някой артист да създаде нещо ново, което да представи по време на фестивала“. И така, следвайки тези две идеи, в един момент се оказа, че годишната продукция на сръбски групи започва от 10-15 записа. Преди две години числото стигна до 25 записа и всичко беше интересно, най-вече от млади изпълнители. Трябваше да направим селекция, но тук ни помогна именно критерият да не повтаряме изпълнители.
През 2015 започнахме да посвещаваме една от фестивалните вечери на нови проекти, които са били издадени в рамките на последната година. За последното издание се спряхме на квинтета на Милан Станиславлевич, който живее в Словения и работи с тамошни музиканти; квартета на Рашко Обрадович от Белград, който работи с норвежци; групата от Нови Сад Dragon’s Fuel. Три напълно различни проекта като стил. Един меланхоличен, тип UCM, друг по-класически и трети авангард. Тази година беше възможно най-добрият избор от само три групи със своите три съвсем различни истории.
снимка: Милан Станиславлевич Квинтет
снимка: Рашко Обрадович Квартет
снимка: Dragon’s Fuel
А самият фестивал беше открит от изключително интересните Nikolov-Ivanovic Undectet…
В.П.: Феноменален проект! Красива музика, сложна и лесна в същото време. Широкият спектър от територии, които тя покрива, толкова амбициозна. Ще бъде много сложно да ги представим в чужбина, защото са 11 души. Но те наистина са една от любимите ми групи. След като чух първия им албум, ги поканих да отворят фестивала и да промотират втория си албум. Това ги мотивира да поканят и Magic Malik като специален гост.
Ето защо обмисляме идеята да включим и шоукейс следобедна програма, където нови местни групи да представят последните си записи и проекти в рамките на сетове от по 30 минути. Тази програма ще бъде основно ориентирана към чуждестранните медии и гости на фестивала. Но, разбира се, и към редовната публика, която може да дойде да слуша музика в обстановка на нетипичен концерт. Ще се опитаме, ако имаме достатъчно енергия, не енергия, но…
Възможност?
В.П.: Да, възможност да организираме тази идея плюс всички останали проекти. Това е много важно и искаме да помогнем максимално на младите групи да създават своя музика. Това трябва да бъде оригинална музика, композирана от тях, на нивото на креативността, която имаме в Европа, за да може да ги представим и в чужбина, а не само на местно ниво. Като цяло мисля, че сръбският джаз е в златните си години, защото има много възможности за музикантите да записват албумите си. Националният съюз на композиторите финансира миналата година между 80 и 85% от записите на групите, които кандидатстваха. Феноменално е, че близо 41 от 46 проекта получиха финансова подкрепа.
Ние трябва да следваме тази тенденция. Аз самият организирам записи под шапката на музикална къща Metropolis Jazz. Но е трудно, защото в днешно време почти никой не купува CD.
Разпространението на музиката се оказва по-сложно, отколкото самото ѝ създаване?
В.П.: Да! Една добра възможност е групите да свирят на фестивали, където да продават своята музика. Основните групи от Сърбия – Eyot, Hashima и Schime Trio, вече са поканени на някои конкретни събития из Европа, което определено ще им помогне.
Да, свириха наскоро и в България по покана на Аларма Пънк Джаз, както и групата Fish in Oil. И в тази връзка как виждаш бъдещето на джаза?
В.П.: Светло!
Светло? Това е един оптимистичен поглед…
В.П.: Джазът успя да преживее най-големия проблем на много други музикални стилове. Той не просто се променя отвътре, предлагайки една „музейна колекция“ от ритми, хармонии и подходи, но и приема, че всичко може да се нарече джаз. Ако разговоряте със старите джазмени, истинските майстори, те ще ви кажат, че има само добра и лоша музика. Луис Армстронг е казал: „Ако трябва да питаш какво е джаз, то никога няма да разбереш“. Може би сега това е вярно дори на по-високо ниво, защото не можеш да кажеш, че само импровизираната музика е джаз или че само суингът е джаз. Нито че следването на пътя на бибоп е джаз или че само A-A-B-А структурата е джаз. Вие всъщност не можете да определите никое от тях. Разбира се, някои артисти следват определени пътеки, но след това идва нов музикант и чувате най-разнообразни влияния от различни периоди, територии и дори не можете да го класифицирате.
снимка: Theo Ceccaldi и неговият Freaks секстет
Така че джазът се преоткрива сам отвътре?
В.П.: И именно това е нещото, което виждам като бъдеще и на нашия фестивал, защото се случва гладко. Нямаме стрес при подготовката му или привличането на публиката тук. Те обичат това, което чуват. И другият важен фактор е, че аудиторията ни е млада. Така че след 5 години няма да имаме проблем към кого да се обърнем – нещо, което се случва другаде по света. Том Конрад ми сподели, че в Америка, например, джазът вече остарява по отношение на публиката, която идва да го види. Мисля, че като цяло в Европа ситуацията е чудесна в момента.
И последен въпрос. Какво предпочиташ – диня или пъпеш?
В.П.: Пъпеш! Харесвам италианската комбинация на пъпеш с прошуто. С динята проблемът е, че трябва да махаш семките.
интервю и снимки: София Хусейн за Dinya
