Добре дошли в света на Витория Лоренцети – италианска документална фотографка, чийто обектив преминава границите, улавяйки сложната природа на живота ни. Имахме удоволствието да седнем с Витория след вдъхновяващата ѝ лекция на TedxVitosha и това, което последва, беше нещо повече от интервю; беше сърдечен и откровен разговор между приятели.
Чрез сътрудничеството си с различни организации тя насочва вниманието към насилието над жени, особено чрез въздействащия си проект “Опасно: Зад кризата с изнасилванията в Индия”, който дава гласност на жените и децата, засегнати от сексуално насилие в Индия. Понастоящем, потопена в дълбините на Амазонската дъждовна гора, тя запечатва живота на коренното население и хармоничното му съжителство с природата.
Носителка на престижната италианска награда за фотография за устойчивост (ISPA), Витория е публикувала своите въздействащи творби на страниците на престижни издания като Vanity Fair, BBC Science Focus и Harvard Business Manager, оставяйки трайни впечатления с всяко щракване на фотоапарата си. Чрез обектива си тя майсторски преплита разкази, които не само отразяват човешкото състояние, но и служат като затрогващо напомняне за света, който обитаваме.
Как започна твоето пътуване в Амазония?
Започна през март преди три години. На 4 март миналата година бях там за трети път, в район, наречен Triple Frontera, който се намира на границата между Колумбия, Бразилия и Перу. Това е мястото, където се събират части от река Амазонка. Тук е и най-голямата общност, където има електричество, водоснабдяване и малко туризъм, макар и не много. Казва се Puerto Nariño и къщата ми беше приблизително там.
Границата минава през средата на реката?
В действителност границата не съществува. Защото Амазонка се променя по време на дъждовния сезон, особено в този район. Най-голямата общност тук е тази на племето Тикуна. В този район се срещат розовите делфини, които обитават единствено река Амазонка. Тази общност има много традиции и ритуали, свързани с водата и розовите делфини – изключително любопитно. Докато базата ми беше в Puerto Nariño, за да презареждам батериите и фотоапарата си, пътувах много. Посетих приблизително 15 различни общности на коренното население.
Избрах да фокусирам работата си върху връзката на коренното население с природните елементи на Майката Земя и особено върху дълбоката им връзка с водата. Те вярват, че водата е жива, че притежава мощен дух и разчитат на нея не само за храна (кайманите са част от диетата им), но и в духовен план.
Водата е елементът, който поддържа живота им, тъй като през дъждовния сезон нивото на водата се покачва с повече от десет метра, което напълно променя ежедневието на местните жители. Къщите са построени на колове, издигнати на два до три метра над водата. По време на дъждовния сезон хората стигат до домовете си с лодка, докато през останалото време могат да ходят пеша. Тази сезонна промяна драстично променя ежедневието. Когато вали, за разлика от италианците или европейците, в Амазонската дъждовна гора водата не се възприема като препятствие. Напротив, тя се приема с благодарност, тъй като се смята за съществена за оцеляването. Тази дълбока духовна връзка с водата събуди в мен ново чувство на благодарност към четирите елемента на Майката Земя.
Как се спря на този проект? Защо Амазония? Защо Triple Frontera?
Беше съдба. Първоначално планирах да посетя Япония, защото брат ми беше там от три години. Един ден обаче, докато скролвах във Фейсбук, разбрах, че мой приятел от детството се намира в Амазонската джунгла. По това време работех като доброволец с деца с увреждания и тъкмо излизах, когато той мина покрай мен! Отидохме на кафе и докато си говорехме, почувствах нещо като призив към Амазония. По-късно разказах на приятеля ми за това чувство. Той ме подкрепи, като каза: „Ако чувстваш, че трябва да отидеш, тогава отиди.“ И така, свързах се с моята фотографска агенция и предложих проект. След два месеца отидох там за две седмици, като не снимах, а само се потопих в общността. Моят приятел от детинство е единственият европеец, който живее там, така че се запознах с местните жители и използвах лодки, за да изследвам тропическата гора. Наблюдавах дълбоката им връзка с Майката Земя, особено с водата. Помолих един млад мъж от коренното население на име Алекс да ми помогне да разбера повече. Той се съгласи и посетихме други общности, много от които не бяха виждали туристи досега. Тези общности обхващат Колумбия, Бразилия и Перу, създавайки уникална смесица от култури, езици и ритуали.
Повечето от проектите ти са дългосрочни, като тези в Амазония или в Индия. Защо е така?
Предпочитам дългосрочни проекти, защото вярвам, че дълбокото разбиране на дадена общност или проект изисква да живеем сред тях. Това потапяне е от решаващо значение за мен. В Индия например прекарах пет месеца, живеейки с хората. За мен не е възможно да посетя дадено място за няколко седмици, да направя няколко снимки и след това да си тръгна. Не можеш да установиш дълбока връзка със ситуацията за толкова кратко време. Затова за мен е жизненоважно да живея с тях, да мисля като тях, да разбера начина им на живот.
След първоначалния ми четиримесечен престой в Амазония се върнах в Италия, прегледах работата си и почувствах желание да навляза още по-дълбоко в техните традиции. Това беше разумно решение, защото дотогава местните вече ме познаваха и можех да се задълбоча още повече. Върнах се и живях в различни общности за по няколко дни, изграждайки силни връзки. Този опит ме промени дълбоко. Започнах да осъзнавам как европейците са загубили връзка с Майката Земя и всичко, което тя обхваща. Това беше трудно, но и невероятно преживяване. Дори се включих в различни ритуали, не само като наблюдател, но и като участник. Когато разговарям с майка ми, тя често ме пита защо хората там са толкова различни. Вярвам, че е така, защото те разбират, че четирите елемента на Майката Земя са в нашето тяло, и приемат дълбоко тази връзка.
Възприемат се като неразделна част от природата, а не като по-висши от нея?
Да, те не унищожават Амазонската дъждовна гора, защото вярват, че ако я унищожим, ще унищожим себе си. Тази дълбока връзка, изпълнена с благодарност, уважение и почит към земята, промени изцяло живота ми, не само в професионален, но и в личен план.
Понякога, когато снимам, мисля за правилния обект, композицията и осветлението – всички технически аспекти. Но истински добрата снимка идва от усещането за нея.
Какво първоначално предизвика интереса ти към фотографията? Спомням си, че попаднах на разказ за стена в къщата на баба ти, покрита със снимки.
Да, така е. В една от стаите в къщата на баба ми има стена, пълна със снимки на мен, братовчедите ми и цялото семейство. Изцяло е покрита и не е останало място. Не мога да определя точно как започна страстта ми към фотографията, но израснах заобиколена от снимките на баба ми. Когато дойде време да избирам университет, се отказах от него, защото исках да се занимавам с фотография. Баща ми обаче е фармацевт, а много членове на семейството ми са юристи, така че заниманията с визуални изкуства не бяха конвенционалният път.
Имало е натиск да продължиш образованието си в университет?
Точно така. Затова записах политически науки в Милано. След като получих дипломата си, съобщих на баща ми, че възнамерявам да се занимавам с фотография. Започнах да работя с талантлив фотограф, специализиран в областта на луксозното хотелиерство. Сътрудничихме си за книги, представящи най-доброто луксозно гостоприемство в различни региони на Италия, като Puglia, Langhe-Roero и Monferrato. Докато работех с него, развих своите интереси и в крайна сметка се насочих към собствена кариера. Започнах да правя фотосесии в моя град, но истинската ми страст винаги е била заснемането на различни култури.
Как пресъздаваш същността на различните култури чрез фотографията си?
В моя град има значителна общност от индийци, по-специално сикхи, разпознаваеми по традиционните им тюрбани. Започнах да ходя в тяхната църква, наречена Gurudwara. Това е тяхното традиционно място за поклонение и е близо до дома ми. Посещавах я в неделя, защото всеки е добре дошъл, предлагат храна и място да седнеш на пода. Прекарвах време с тях, разговаряйки с жените. Питах ги за семействата им, за браковете им. Всички тези жени имаха деца и те споделяха за съпрузите си и за решенията, които са вземали по отношение на семействата си. И започнах да разбирам, че някои от тях са били изнасилвани от съпрузите си. Историите им ме натъжиха дълбоко и почувствах, че трябва да да отида в Индия, за да документирам тези проблеми, не само заради тях, но и заради себе си. Така че сама реших да прекарам четири месеца в Индия. Обърнах се към различни неправителствени организации, като обясних, че съм италиански фотожурналист, който се интересува от документирането на тази тема. Помолих ги за съдействие и се съгласиха да ми помогнат. Всяка организация ми предостави четири или пет случая и аз започнах да посещавам селата, за да се срещна с тези жени и да документирам техните истории. Първо ги интервюирах, а след това прекарах един или два дни в изграждане на връзка с тях, преди да започна репортажа. Прибрах в Италия, но имах желание да направя повече. Отново се върнах в Индия, като този път се фокусирах не само върху по-възрастните, но и върху по-младите жени. Снимах едно петгодишно момиченце, което беше изнасилено близо до дома си. Колкото повечето се задълбочавах, толкова повече осъзнавах мащаба на този проблем в Индия.
Връща се в Индия повече от веднъж?
Да, общо четири пъти, без заплащане, за да довърша репортажа си “Опасно: Зад кризата с изнасилванията в Индия”. Това беше много предизвикателно преживяване, което дълбоко ме засегна. Когато се върнах в Италия, трябваше да започна терапия, защото не можех да се справя, сякаш всички истории, които документирах, ми тежаха. Беше ми невероятно трудно да продължа напред. Баща ми ми оказа голяма подкрепа по време на тази борба. Сега моите репортажи се показват на различни места в Италия. Една от мечтите ми е да се върна и да снимам отново същите момичета. Искам да покажа и да видя дали животът им се е подобрил. Много фотографи посещават дадено място, снимат за един месец и след това забравят за хората. Аз не искам това. Искам да се върна и съм обещала на тези жени, че ще го направя. Знам, че трябва да се върна в бъдеще, но не се чувствам готова засега.
Искам да продължа този репортаж, защото вярвам, че е важно не само да вземаме от тях, но и да им връщаме. Не искам само да печеля пари от репортажите си. Искам да им благодаря за това, че споделят историите си. Искам да им дам всички снимки, които съм направила, за да имат спомени. Този репортаж е много значим за мен и осъзнах, че искам да бъда по-богата с преживявания, а не просто финансово.
Когато обаче се опитах да предложа проекта на списания в Италия, срещнах разочарование. Казаха ми, че не отразяват теми като сексуален тормоз, защото предпочитат положителни истории. Това е проблем в Европа. Предизвикателство е да продадеш репортаж на тази тема, защото изданията не се интересуват от него. Това е обезсърчително. Ето защо тръгнах с изложбата си из цяла Италия. Всяка година на 25 ноември, Международния ден за елиминиране на насилието над жени, организирам многобройни конференции, на които показвам снимките си и обсъждам подробно всяка история, като подчертавам суровата действителност, пред която са изправени тези жени.
Как реагират хората на снимките и историите?
Понякога жените напускат залата по време на презентациите ми, защото е трудно да се чуят тези истории, особено за майките. Някои хора ме съветват да смекча подхода си, но това са истинските истории. Не мога да ги захаросвам. Ето защо ги представям по суров, нефилтриран начин. И ще продължа да го правя по прям начин, защото е изключително важно хората, особено мъжете, да чуят тези истории.
А как реагират мъжете на тях?
Често забелязвам, че мъжете са шокирани и казват: „О, Боже мой.“ Това е реакцията, която се надявам да имат хората, защото те трябва да разберат какво се случва по света. През последните две години се опитвам да направя същия репортаж в Италия. Има обаче едно предизвикателство. В Индия жените не са толкова запознати със социалните мрежи. В Италия са. Когато се свързах с различни неправителствени организации в Италия, те изразиха опасения да снимат жените си, страхувайки се от публикуването онлайн. Това е деликатен въпрос. В Индия беше по-лесно да се общува и да се публикуват снимки, защото те не използват социалните мрежи. Успях да снимам само две жени в Италия. Те се съгласиха да бъдат публикувани, но ми се иска да можех да направя повече. Много е трудно.
Как гарантираш, че жените в Индия, които ти поверяват историите и лицата си, се чувстват комфортно от разкриването им, особено като се има предвид, че те може да нямат присъствие в социалните медии?
Тъжно е да се каже, но те не разбират напълно концепцията за публикуване в такива платформи. Винаги им обяснявам, че техните истории ще бъдат представени в списания и конференции и много хора ще ги видят. Те обаче се затрудняват да разберат какво всъщност означава това.
И тези жени се чувстват сигурни, че използваш техните разкази за публично обсъждане, като се има предвид потенциалното въздействие върху личния им живот и общности?
Да. Светът знае благодарение на техните истории. Когато посещавам дадена общност или къща, първото нещо, което правя, е да обясня защо правя този репортаж. Споделям за негативния си опит в Италия, но признавам, че тук има значителен проблем, и искам глобална осведоменост за това, което се случва. Те ми казаха, че никой не желае да чуе гласа им, затова аз им предоставям такъв. Това е от съществено значение за мен и се стремя да го разгледам в световен мащаб, защото този проблем съществува навсякъде, включително вероятно и тук, в България.
Изправени сме пред сериозна трудност по този въпрос, както и по отношение на насилието, основано на пола. Преодоляването на разликата в разбирането на мъжете, както отбеляза, е основно предизвикателство.
Предизвикателство е, защото, докато жените често се асоциират със снимките въз основа на собствения си опит, мъжете са склонни да ги възприемат по различен начин. Често ми казват: „Снимките ти са много внушителни“. А аз им отговарям: „Защо тогава не плачете? Трябва да осъзнаете, че това може да се случи навсякъде“. Но е много трудно да накараш повечето мъже да разберат, че това е значим проблем, защото те сякаш искат да се предпазят от тези реалности. Предпочитат да не се сблъскват с тях. Искам да намеря начин да направя тази тема по-въздействаща и за мъжете.
Какви стратегии или похвати смяташ, че ще намерят най-голям отзвук сред тях?
Обмислях да интервюирам извършителите, но все още не съм готова за това. Вярвам обаче, че това би могло да бъде много информативно. Искам да разбера защо са нападнали тези жени. Искам те да ми разкажат какво се е случило. Иска ми се мъжете да могат да чуят отговорите им. Мисля, че това би могло да бъде ценен подход към подобряване на разбирането на този проблем. Може би ще бъда готова за него в бъдеще. Наистина искам да го направя, защото никой друг не го прави. Обикновено хората интервюират само жертвите, което е важно, но също така е изключително важно да се разбере защо мъжете извършват тези деяния.
Има ли конкретен кадър от тази серия, който е резонирал дълбоко с теб?
Това е фотография на жена, която е изгорена с киселина. Когато правех тази снимка, бях сама в къщата с нея и детето ѝ и без преводач на разположение. Затова започнах да общувам с жестове и попитах дали мога да я снимам без дрехи. Тя ме погледна и отговори: „Ако аз се съблека, трябва и ти да се съблечеш.“. И аз го направих – и двете бяхме напълно голи. Най-трудната част беше преди да започна да снимам; тази жена ме хвана за ръка и ме помоли да докосна тялото ѝ. Докоснах всеки белег, който тя имаше. Спомням си, че ръката ми трепереше. И много плаках. Тя плачеше с мен. Беше много силен, но специален момент. Ето защо правя това, което правя.
Значи интересът ти към документирането на социални проблеми не се дължи на образованието ти по политически науки, а на нещо много по-лично?
Фотографията е като лекарство за мен. Когато избирам тема, знам, че всъщност избирам тази тема и за да излекувам себе си. В Амазония усетих, че искам да навляза по-дълбоко в традицията, за да излекувам себе си. Така че върша работата си заради работата, но и за лично изцеление. Ето защо тя е толкова силна. И аз съм много щастлива от това.
В какви насоки искаш да работиш с фотографията си в близко бъдеще?
Бих искала да продължа да се занимавам с познанията на коренното население, защото смятам, че отчаяно се нуждаем от това. Когато се прибирам у дома след пътуванията си, винаги говоря с майка си, с баща си, защото искам те да разберат какво съм преживяла и защо. Надявам се, че работата ми и фотографиите ми могат да развълнуват нещо у хората. Радвам се, когато ми казват, че снимките ми са красиви, но съм истински удовлетворена, когато фотографията ми ги е накарала да почувстват нещо. Това е причината, поради която се занимавам с тази работа.
Значи вярваш, че изкуството под някаква форма може да променя?
И да трансформира. Не е просто фотография. За мен то е и форма на лечение, начин да докосна нещо в хората. Европейците са много затворени. Ние не смятаме, че имаме душа. Смятаме, че душата ни е отделена от тялото, но всички ние сме енергия. Надявам се, че моите снимки и работата ми могат да раздвижат тази енергия в хората. Когато по време на моите конференции виждам жени да излизат от залата или да плачат, знам, че съм се докоснала до тяхната чувствителност. Трябва да се разплачете. Намирам утеха, ако пролеете сълзи, защото и аз ставам емоционална, когато говоря пред голяма аудитория. Майка ми винаги ми казва: „Не е нужно да плачеш, Витория. Ти си фотожурналист.“ Не, мамо. Добре е, че плача, защото това е много повече от фотография.
Стигнахме до чудесен завършек на нашия разговор. Благодаря ти много! Преди да приключим, един последен въпрос: какво предпочиташ – диня или пъпеш?
Диня.
Интервю: София Хусейн за Dinya
Снимки: Витория Лоренцети
