Роденият в Истанбул Тимурташ Онан започва да се занимава с фотография още през 1980, а като професионален фотограф работи вече 25 години. Фотографиите му са красиви, непреходни, кинематографични. Понякога изпълнени с носталгия, понякога с онази абсурдна ирония на живота. Когато ги разглеждаме, неусетно се движим между сенки и светлина, между пространства и хора. Как се снима само “с душа”, може ли един кадър да промени човек и каква е социалната отговорност на артиста – за тези и още теми разговаряме с Тимурташ по време на визитата му в София за откриване на изложбата “Истанбул – извън времето“ по покана на Фотосинтезис.
Как открихте фотографията?
Когато бях дете, по-скоро тийнейджър, започнах да снимам с фотоапарата на баща ми – Kodak с кафяв кожен калъф, много хубав фотоапарат. След това гледах филма „Blow Up“ на Антониони и в съзнанието ми застина идеята да стана фотограф. С годините придавах все по-голямо значение на фотографията, започнах работа и като графичен дизайнер. След време се отказах и започнах да снимам в студио, учейки се да работя със средно- и голямоформатни фотоапарати, как да композирам кадрите. И след няколко години, когато бях в началото на 30-те, започнах да работя на свободна практика.
В същото време снимах и черно-бяло, проявявайки филмите по цяла нощ чак до сутринта. Така беше по онова време. Нямаше с кого и къде да споделиш – нямаше интернет, бяха 80-те години. Имаше само един фотоклуб, където понякога показвах снимките си. В края на 90-те вече бях утвърден професионалист в рекламата, но се отказах, защото усещах как тази „професионална фотография” убива духа ми за изкуството. Фотографията се беше превърнала в бизнес, имах екип от хора, които работеха за мен. Тогава се отказах и започнах да работя само като артист. Работя по проекти, възложени от общини, организирам семинари с любители фотографи, работя с училища, продавам снимките си – правя това и до днес.
Какво мислите, че прави един кадър добър? Какво търсите във фотографията – споменахте, че композицията е важна за вас, графичният елемент, но и самото усещане?
За мен е комбинация от всичко това. Например за журналисти или военни фотографи, когато са на терен или на някаква демонстрация, е различно – те показват пряко какво се случва. Но за мен художествената фотография е съвкупност от графичната структура, момента, усещането – всичко трябва да пасва, за да е специална една снимка. Разбира се, може да направите много добри снимки, които технически са изпипани, но това не означава, че са специални, ще ви отегчат след време. Но ако една снимка е наистина добра, ще може да я погледнете дори след години и да събуди емоция у вас.
Може би това е най-важното за един кадър – чувството, което оставя в нас…
Разбира се. Чувството и правилния момент. Когато бях млад, можех да намеря много малко фотографски книги в Турция. Бях впечатлен особено от някои френски фотографи като Robert Doisneau и Brassaï. Харесвам хумора и сантименталните моменти в техните кадри. Cartier-Bresson, например, преди да стане фотограф, е бил художник и може би именно затова е притежавал толкова добро око да изгради едно изображение буквално за секунда. Усещаш кога идва “моментът”, тогава натискаш копчето и снимката е готова – просто така. Може би имам някакво влияние от тези фотографи.
Някои снимки са толкова шик, толкова лъскави, толкова полирани – това не ми допада. Предпочитам простота и изчистеността. Но най-важното е да уловите правилния момент.
Променили се вдъхновението ви през годините? Например нещата, които търсите в един образ – промениха ли се по някакъв начин, или останаха същите?
Може би през първите години човек не е така професионален, толкова технически напред, колкото на по-късен етап. Понякога по случайност само с “душата си” можете да направите прекрасни снимки. Не бива да губите това чувство дори когато станете професионалист. Ако търсите съвършенство през цялото време, изгубвате естественото си усещане. Нека техниката е на второ място. Ако се “давите” в техницизъм, това е просто ужасно.
Да, техниката е важна за професионалната фотография като рекламната, например. Но водещи трябва да са моментът, чувството. Трябва да има нещо от вас във всеки кадър и чак след това идва техниката.
Това ли са съветите, които давате на учениците си, или на някого, който тепърва започва да се занимава с фотография?
Когато учениците ми идват при мен, някои от тях вече са посещавали основни курсове по фотография, но са учили единствено за техника, фотоапарати, оптики. Преди ерата на дигиталната фотография човек имаше по един апарат и го ползваше едва ли не завинаги. Но сега това се промени, непрекъснато излизат уж нови оптики. Това е вид капиталистически трик, за да се продават нови и нови неща през цялото време. Може да купите един фотоапарат, без да плащате цяло състояние. Вие снимате, а не обратното.
В днешните фотоапарати има много настройки и опции, които могат да бъдат объркващи, затова съветвам просто да снимат в суров формат. Първо искам да видя как те подхождат към темата. Важно е колко искрено го правят. Когато отидете някъде, за да снимате, първо се опитайте да разберете какво се случва там. Хората плащат цяло състояние за аматьорски фотоапарати и после ги използват като футболен журналист – щрак, щрак, без да се замислят.
Едно кликване, след това поглеждате, преценявате, мислите и взимате решение наново. Това е фотография. Разбира се, ако сте някъде, където събитията се случват бързо и нямате време за това – понякога дори натискате копчето, държейки фотоапарата във въздуха. Но за художествената фотография трябва да сте бавни. Да се научите какво да гледате и как да виждате.
По време на презентацията си във Фотосинтезис споменахте, че е важно да се уважават хората, които застават пред обектива. Как печелите доверието на своите модели?
Когато работя с хора, отивам в квартала и първо говоря с тях. Понякога обаче виждам един наистина чудесен момент и директно щраквам. След това поздравявам и обяснявам защо правя това, не искам да съм “крадец”. Понякога всичко изглежда перфектно и просто трябва да направите снимката бързо или всичко ще е изчезнало след миг. Никога обаче не правя унизителни снимки на хората.
За по-близки портрети, разбира се, е важно да създадете някаква връзка с човека пред обектива – трябва да ви гледа с искрени очи. Това е важно за мен. Но по улиците понякога някой минава пред фантастичен фон и аз използвам формата на този човек и просто щраквам, без да се заговарям.
Работите както в цвят, така и в черно-бяло, а също аналогово и цифрово. Как решавате каква техника искате да използвате – съзнателно решение ли е това, или понякога просто следвате инстинкта си?
До началото на 2000 снимах изцяло на лента. Но след това започна да става все по-трудно да се намери кой да проявява филмите и започнах да снимам с цифров фотоапарат. Принципът е един и същ – не правя стотици снимки, а колкото може по-малко – като снимане на филм. Цифровата техника дава може би малко повече свобода, отколкото филма. Например в чужбина предпочитам да снимам дигитално, защото нямам толкова много време на място. И ако работя с филми, ще ми трябва повече време да завърша проекта.
При друг мой проект с портрети на хора от Бейоглу – артисти, художници – хората, които са душата и духът на това място, предпочетох среден формат за снимане.
Също така експериментирам със стари филми и използвам ломографски фотоапарат Диана. Проявявам стари слайд филми (диапозитиви), използвайки cross processing (т. нар. кръстосана обработка е умишленото обработване на фотографски филм в химичен разтвор, предназначен за различен вид филм), за да получа различни цветове.
Серията “Нощите на Бейоглу”, както самото име издава, беше заснета на големи улици през нощта. Използвах цифров фотоапарат с високо ISO и нещата се получиха лесно. Ако бях използвал аналогов апарат, щях да имам нужда от статив или да натегна филма до краен предел, за да се справя с ниското осветление. Така че понякога обстановката и самият проект изискват определена техника.
За този проект записах и видео с нощни звуци от тези улици. За представянето на проекта във Френския културен център в Истанбул създадох стая, в която влизаш и си заобиколен от тези звуци. А снимките бяха представени върху 3-метрови фазерни плоскости под формата на колаж – общо 11 панела. Нещо различно от типичната изложба и фотокнига. В самите кадри също се опитвам да наруша класическата композицията съзнателно. Но за да нарушиш структурата на нещо, първо трябва да имаш база, за да си го позволиш..
Тоест трябва да познаваш основите, така че да можеш да играеш с тях?
Да или резултатът е просто ужасен. Трябва да започнете с класиката. Много художници, преди да станат абстрактни, първо са рисували класически форми. При фотографията е същото.
По време на презентацията си споменахте, че имате различно око, когато снимате на Изток (Истанбул или Балканите) в сравнение със Запада. Какво е различното?
Всяко място има своя аромат, своя вкус. Например Париж – понякога има хумор, понякога усещаш нещо много хубаво. Градът има красива архитектура, мостове и това дава определено усещане. Това цялостно усещане е и водещо, когато подхождам към дадено място. Първо “вдъхвам” града. Например Балканите са различни, хората са различни. Това е чувство. Не е лесно да се преведе, да се обясни наистина защо градът ми дава това чувство и аз го следвам. Най-важното е, че по някакъв начин трябва да се “поставя” в тези снимки, както и усещането ми към града, към хората, трябва да бъдат осезаеми в тези снимки. Всеки град има различна душа, различно чувство.
Има ли място, което искате да посетите и да снимате, а все още не сте?
Може би в Турция искам да отида в Мардин. В Европа не знам, не съм сигурен. Но балканските страни са по-интересни за мен на този етап.
Голяма част от живота ви е посветена на Истанбул. Това е град с много различни лица. Кое от тези лица е вашето?
Роден съм и израснал в един от най-добрите квартали. Но този квартал е същият, от който съм толкова отегчен. Тук всичко е красиво. Хората живеят в хубави апартаменти и посещават търговските центрове или отиват да пият кафе на главната улица, която също изглежда като лъскав търговски център.
Винаги съм бил любопитен – може би заради киното, може би заради Фелини, не знам. Исках да науча повече за кварталите в историческия полуостров на Истанбул – където живее средната класа или по-бедните хора. Но децата все още играят на улицата. Различно е. Всички съседи се познават. Например в моя квартал не познавам никого в жилищната сграда, в която живея.
А когато отида в тези стари квартали, познавам много хора. Същото е и в ромските квартали. Отивам в кафенето, понякога играя карти. Харесва ми – това е истинският живот. Другото е странно. Мисля, че това е вид глобализъм. А след това дойде и неолиберализмът. Системата казва на хората „това е животът – ходете на работа и след това харчете парите си”…
Работиш нещо, което не харесваш, за да харчиш парите си за неща, от които нямаш нужда?
Да! Всеки ден ти се внушава, че нещо ново е актуално. Днес купувате едно нещо, а на следващия ден забравяте за него и купувате нещо ново от друга марка. Това е популярната култура днес – същото се случва и с новата музика.
Един вид бързо хранене, бърза култура…
Да и съвременното изкуство в известна степен се развива по този начин. Сега много хора говорят за това – какво ще се случи със съвременното изкуство? Защото в момента то е просто бизнес. Бизнес за шикозни и богати хора. И собственикът на галерията предлага нищо като нещо за огромни суми пари. Това е проблемът на всичко в наши дни.
Имате ли усещането, че някак човешкото – това, което ни прави хора, ни е изоставило? И хората са се превърнали в празни пространства точно като местата от вашия проект “Abandoned“?
Да, това е същото. Защото този неолиберализъм, този глобализъм убива душата ви. Натрапва се идеята, че трябва да се фокусирате само върху парите и лукса.
В този смисъл смятате ли, че артистите трябва да имат социална отговорност – не само да отразяват случващото се, но и да имат тази социална страна в изкуството си?
Посочването на проблемите също е важно. Аз вярвам, че снимането на улицата като един вид запечатване на миг от ежедневния живот носи не само естетическо значение, но е и социален документ. Добрата фотография документира духа. И това е важно за бъдещето. Снимал съм документални филми на социална тематика като „Street Children“, „Remembering Gezi“. Имам и серия кадри и някои други концептуални творби.
Мислите ли, че една снимка или изкуството под каквото и да е форма може да промени света, да има по-голямо въздействие върху хората?
Да, може би. Понякога губя вярата си, но би трябвало да е така. Не знам… Може би хората са тези, които трябва да стартират тази промяна. Хората, които гледаха документалния „Street Children“ (филм за бездомни деца, които дишат лепило), осъзнаха, че и те са човешки същества. Защото преди това те не ги възприемаха като такива и се страхуваха от тях. Филмът беше прожектиран на различни фестивали и събития, но може би още повече хора трябва да го видят, за да може да преобърне погрешните им възприятия.
Направих филма, хората го видяха, но в същото време общежитието, където живееха тези деца, беше затворено поради липса на финансови средства. Хиляди големи компании можеха да платят наема му, но никой не го направи. Опитах се да направя нещо, да помогна аз самият. Никой не помогна на тази малка група доброволци, които управляваха мястото. Може би то ще бъде разрушено и на негово място ще се издигне нова лъскава луксозна сграда, може би това обяснява бездействието. Всичко се движи толкова бързо и не може да бъде спряно – Истанбул се променя стремглаво. Гонят хората от кварталите и строят нови, големи 20-етажни сгради. Но в края на краищата всичко това може би ще спре от само себе си, защото няма как да продължава завинаги.
Сещам се за филма „Левиатан“ на режисьора Андрей Звягинцев – действието се развива в Русия, но това е типична Турция.
И типична България. Въпросът е как можем да се борим с тези левиатански времена? Може би чрез изкуство?
Да, изкуството помага – може би не в този момент, но остава за в бъдеще. В историята има място за изкуството. Хората идват и си отиват – политици, шефове, компании, империи – но изкуството остава. Отиваме в музей и виждаме скулптури отпреди стотици години.
Това е един оптимистичен завършек на нашия разговор. И един последен въпрос – какво предпочитате, диня или пъпеш?
Пъпеш, може би защото е по-сладък. Също така е много добро мезе с фета сирене 🙂
интервю: София Хусейн за Dinya
снимки: архив Тимурташ Онан
