Имат ли място чувството за хумор и иронията в една фотография, какво в действителност стои зад имиграционната криза, как геополитически решения на хиляди километри от нас оказват влияние върху ежедневието ни и в състояние ли е съвременният човек да намери баланс със заобикалящия го свят?
За тези и още много други теми си говорим с Карлос Споторно – испански документален фотограф, който бе в София по покана на Sofia Art Book Fair и Instituto Cervantes Sofia. В отворена лекция той представи общия си проект с журналиста Гийермо Абрил. Пукнатината /La Grieta; The Crack/ – изключителна книга на границата между фотография и графичен роман, резултат от пътуването им по граничните зони на Европейския съюз, в което България има силно присъствие. Роден в Будапеща през 1971, Карлос израства в Рим, Мадрид и Париж. Завършва живопис в Accademia di Belle Arti di Roma и прекарва няколко години в рекламния свят като творчески директор. През 2001 започва да се занимава активно с фотография и оттогава работи по проекти, свързани с политика, икономика и социални проблеми, които формират днешния ни свят.
След като си работил няколко години като творчески директор в рекламна агенция, се обръщаш към фотографията и по-специално към документалната фотография. Какво те мотивира за тази промяна и как се случи преходът между два толкова различни свята?
Всъщност са различни светове, но в някои аспекти не толкова. Фотографията е част от рекламата. Първо следвах живопис в Италия. Исках да бъда художник или артист, но осъзнах, че не е моето нещо. Преди всичко исках да си намеря работа, да печеля пари и така се озовах в света на рекламата, без да съм много наясно за какво става въпрос. Но бързо разбрах, че ще се занимавам с нещо съвсем различно – фотография и по възможност документална или фотожурналистика. По това време, през 90-те, мечтаех да бъда фотограф за National Geografic . Точно тази романтична представа от филмите за това какво е да си фотограф – човек, който пътува по света, снима и живее приключенски живот.
Напуснах рекламната агенция с идеята да правя това, но ми отне много време и работа, особено в началото, защото, след като напуснах рекламната агенция, повече от 10 години, бях снимал почти изцяло рекламна фотография.
Но вече работех и по своите журналистически и документални проекти, когато имах време и възможност. И всъщност се получаваше, защото, докато работех в рекламата, печелех достатъчно пари, за да финансирам пътуванията и материалите. Тъй като никой не очакваше нищо от мен, можех да правя това, което исках, без конкретни професионални очаквания.
И към днешна дата мога да заявя, че съм го постигнал по един или друг начин.
Мисля, че меко казано си го постигнал …
Да, но това също беше един много бавен процес на трансформация. Заех се много решително, професионално и стратегически. Днес мога да кажа, че съм го постигнал по някакъв начин. Но въпреки всичко това е бавен процес и с много години между двата свята, опитвайки се да променя кариерата си – нещо много трудно. Първо смених кариерата си от рекламния свят към фотографията и после от фотографията към документалната. Наистина трудни и бавни промени.
снимка: София Хусейн – Карлос Споторно по време на презентацията на проекта Пукнатината (La Grieta; The Crack) в София
Роден си и си живял в различни страни. Този „номадски“ живот ли е причината за интереса ти към темите, с които работиш – социални, политически и икономически?
Напълно. Но по-конкретно кои са моите родители. Баща ми (Rafael Spottorno Díaz-Caro) беше дипломат и това беше причината, поради която пътувах много или живеех на различни места в детството си. Но освен че съм пътувал много, бях подложен на политически дискусии още от малък, защото това бяха основните теми на разговор с баща ми – говореше се за политика, преглеждахме заедно пресата. Четях вестник още на 14 години с голям интерес. И това без съмнение е пробудило у мен интерес към международните дела. Взаимоотношенията на силите, какво се случва в една страна, последствията, които настъпват в друга, как се развиват нещата. Опитвах се да постигна исторически поглед върху събитията, да не бъда толкова фокусиран върху новините на деня, а да ги видя в перспектива напред и назад, доколкото е възможно.
От друга страна беше майка ми (María Pía Rubio), която е художник – това ми повлия при изучаването на изобразително изкуство, придобиване на естетическо и художествено виждане. В част от мен живее елемент на политическо и социално съдържание – икономическата страна, произлизащо от баща ми, а след това идва и естетическата, творческа и визуална част, която има отношение към майка ми. И някак всичко се претопи, за да се получа накрая аз.
снимка: Карлос Споторно – проект „Indignados“
Снимките ти притежават много силно кинематографично усещане. Какво търсиш в една снимка, какво превръща един кадър в нещо специално и успешно за теб?
Един добър кадър, дефинирайки го набързо и общо, е изображение, в което фотографът без съмнение е предал това, което е преживял или интерпретирал. Тоест – виждам сцена и в крайна сметка това, което правя, е да я уловя, за да я покажа на друг човек. Имаме способност да предаваме мислите си чрез думи, но не и директно чрез изображения. Съответно сме зависими от един инструмент, който да улавя и представя вместо нас. Така че, доколкото това, което показвам, е вярно или съвпада с това, което съм интерпретирал, тогава се чувствам доволен.
Харесва ми моите образи да са ясни, лесни за разбиране и с концепция, т.е. в концепцията, която се вижда, да няма неяснота или ако има, да е много малко. Често работя с парадокси или с противоречия. Обикновено търся образи, неща, които са противоречиви помежду си, особено когато работя върху изображения, замислени като отделни парчета. Напоследък работех много по проекти, които са серии, поради което фотографията вече няма същото значение в този смисъл. Има повече тежест като елемент от конструкция, т.е. парче, което заедно с други парчета ще създаде нещо цялостно. И въпреки това се опитвам всяко парче да има стойност като образ, който работи сам по себе си.
Честно казано търся силни образи, които поразяват вниманието. Мисля, че тук има връзка и моят бекграунд в рекламата, тъй като една реклама има за цел да бъде директна, ясна, недвусмислена и лесна за разбиране. В този смисъл съм убеден, че и нещо от рекламата е останало у мен. Отначало не бях сигурен дали нещото е положително, но сега разбрах, че е така, защото просто приех този начин да виждам нещата.
Това си ти…
Да, това съм аз, тоест работи добре. Разбирам тези механизми, как те работят и затова мога да кажа, че владея този инструмент, този материал като функция и това ми позволява да го използвам по-добре.
Като документален фотограф снимаш много хора. Как печелиш тяхното доверие?
Има моменти, когато съм в близки отношения с хората, но много пъти почти нямам такива. В работата по проекта ми The PIGS (проект за клишетата, свързани с Португалия, Италия, Гърция, Испания и начина, по който икономистите ги виждат) практически нямах връзка с никого. Хората ме виждаха да правя снимки, но нямаше диалог, не комуникирах с тях.
снимка: Карлос Споторно – проект „The PIGS“
Харесах много тази серия, особено бележките, с много ирония и хумор в описанието на това, което виждаме…
Това имам предвид, когато говоря за тълкуването. Откривам сцена и отвъд това, което реално виждам с очите си. Това, което всъщност има значение, е, че го тълкувам.
Например твоето посвещение към охранителите – разсмя ме много!
Понеже си преживявала това усещане …
Така е. Има много истина в това, което казваш за страните на Юга и мисля, че важи и за Изтока също – че е важно да си шеф на своя квадратен метър.
И да упражняваш тази малка сила, една много ограничена сила, но трябва да я упражняваш до краен резултат.
Да си шеф… на каквото и да е.
Мисля, че това е вид характеристика. Да си шеф на квадратния метър, от друга страна, е метафора на почти всяко ниво, защото охранителят е шеф на своя квадратен метър, ръководителят на компанията е шеф на тази компания, министърът е шеф на своето министерство и така всяка държава е господар на своята страна и упражнява цялата власт, която може да притежава в рамките на своите граници, и ако може да дразни съседната, ще направи и това. Това е вид тълкуване на живота.
снимка: Карлос Споторно – проект „The PIGS“
„Португалия – 2013 г .: пазач на входа на Националния дворец на Синтра демонстрира самочувствие. И авторитет. В култура, където йерархията все още е уместна, да бъдеш господар на собствения си квадратен метър, е от по-голямо значение, отколко изглежда на пръв поглед. Всеки има тенденция да защитава собствената си област на влияние, като много ценен актив. Като фотограф, многократно съм бил обект на прищявките на охранителите. Това е моята почит към тях.“
Така че в повечето случаи не развиваш никаква връзка с героите си?
Не, много пъти не се случва тази връзка. При проекта Wealth Management – дори никаква връзка. Всъщност се бях позиционирал на доста голямо разстояние. Както при проекта Пукнатината /La Grieta; The Crack/ – при първоначалното публикуване на серията като традиционен репортаж и после, когато беше публикувана като книга. Имало е и случаи, когато съм имал повече контакт, но той винаги е бил ефимерен и сравнително повърхностен поради моя начин на работа.
снимка: Карлос Споторно, проект „Wealth Management“
Защото в повечето случаи прекарвам по пет дни на дадено място и в тези пет дни имам хиляди неща за вършене, нямам време да се задълбоча истински. Вие виждате моята работа и почти никога не е в дълбочина. Не прекарвам цяла седмица с едно и също семейство. Правил съм го за други проекти, но при повечето често липсва този момент на личното и не го намирам за релевантно за вида на моята работата, когато често се налага да намеря много различни точки, да ги свържа помежду им, за да блесне цялата картина. За мен съществуват два основни начина на работа за един документалист или журналист – по хоризонтала или по вертикала – в дълбочина или на ширина. Когато работиш в по-широк план, имаш перспективата да видиш цялостна картина, а при по-задълбочена работа да знаеш и последните подробности и интимности на лицето или ситуацията, която снимаш. В моя случай имам по-голям интерес (или пък това е просто моят естествен начин на работа) към по-общия план на нещата.
Нека поговорим за Пукнатината /La Grieta; The Crack/. Какво те накара да оформиш проекта като графичен роман вместо да избереш по-класическа публикация, например като фотокнига?
Ами, причината, която ме доведе до този формат, е фактът, че след тази дълга репортажна серия от Африка към Арктика имах много материал, хиляди снимки. Добре организирани и структурирани, за да се разкаже една дълга история. Беше очевидно, че трябва да направя книга. Започнах да работя върху идеята за класическа книга със селекция от около шейсет или осемдесет снимки, най-силните, които съдържат цялата история. Но след това, когато започнах да подготвям дизайна, се замислих: „Колко хора ще го видят? Кой ще го купи? Къде ще бъде разпространена тази книга?“ Вече имам опит с фотокнигите и знам, че разпространението им е крайно лимитирано. Пазарът е много малък и се свежда изключително до специалистите – фотографи, редактори, дизайнери – хора, които не само купуват книги, но ги произвеждат. Тогава се замислих как да създам книга, която да надхвърли тези граници и да достигне до широка аудитория. Мислех, че трябва да намеря език, който ще ми позволи да достигна до повече хора. След много размисъл по темата стигнах до извода, че графичният роман в днешно време е популярен език с повече публика от фотографията. Освен това е по-евтин, много повече копия се произвеждат и разпространението е много по-широко, защото има повече точки на дистрибуция. Днес всеки град с около 20 000 жители също има магазин за комикси. Въпреки това специализираните магазини, които продават фотокниги дори в градовете от един милион жители, все още са малко и тази публика е много по-ограничена количествено.
И от друга страна е фактът, че тази история е толкова сложна, има толкова много подробности и коментари към нея…
снимка: Карлос Споторно, Гийермо Абрил – проект „La Grieta“/The Crack/
Да, зад имиграционната криза стои нещо много по-голямо.
Разбира се, много по-голямо от това. И ние също трябва да погледнем как всичко това влияе в рамките на Европейския съюз и как се пропуква този съюз поради външен натиск (оттук и името Пукнатина / La Grieta; The Crack). На границата се случват събития, които ще отекват и във вътрешността. Самият Brexit е такова последствие. Или например сега има един блок от източните държави, който не е доволен от начина, по който се управлява ЕС от Брюксел. Дори – но това вече бе споменато в The Pigs– дихотомията Север-Юг, Германия и Гърция. Това, което бе сериозно предизвикателство и по някакъв начин доведе до голямото преселение на хора към Германия и Западна Европа изобщо през 2015, е пряко следствие от разрива между Гърция и Германия. Това е един вид изпитание за Европейския съюз – стрес тест.
Оформлението на книгата с панели ми дава възможност да включа много текст, и то текст, приобщен към изображенията по такъв начин, че може да създаде дълъг и последователен дискурс. Това означава, че едно нещо винаги е следствие от другото. Във фотокнигите обикновено има само снимки и пролог и много често са толкова отделени, че да направиш връзката е малко сложно. По този начин улеснявам четенето и след час и половина, след като прочетете книгата, разбирате, че сте научили много неща. Защото в Испания, ако попиташ някой да посочи България на картата, не знае къде е. И дори не говорим за Словения, Хърватия и Балканите. Хората имат далечна представа за това къде са, но не го знаят със сигурност… Днес имам пълна географска яснота, но питам хората къде е Калининград и те не знаят нищо! Те дори не знаят какво е това. Чували са думата, но не знаят колко е важно това място и връзката му с Крим… Затова и книгата има карти и много дидактически обяснения. Може да се каже, че това е почти книга за ученици.
снимка: Карлос Споторно, Гийермо Абрил – проект „La Grieta“/The Crack/
Да кажем, че поставяте изображенията така както са, без да ги обработите. Ами първото нещо, което виждате, е една фотоновела и тя е толкова обвързана с определено жанрово съдържание като фантастика, романтика, един вид сапунен сериал от 70-те. Някои дори с еротика от 80-те – нищо, което има връзка с типа съдържание на проекта La Grieta/The Crack/. И тогава, от друга страна, толкова много изображения… има 755 снимки. Трябва да ги хомогенизираш, да изглеждат близки, подобни. По този начин книгата става компактна, има компактно тяло от първата до последната страница и губи много от аспекта на фотоновела, става по-графична, очите се плъзгат върху изображенията, които са много по-плоски и губят усещането си за дълбочина… Затова съм поставил черни кантове около панелите. Всичко е направено така, че когато читателят отвори книгата, главата му автоматично да определи това, което вижда, като графичен роман, а не фотоновела. Има много опорни точки в този смисъл за читателя, за да го насоча по определен път и да придобие възприятието, което искам да внуша.
снимка: Карлос Споторно, Гийермо Абрил – проект „La Grieta“/The Crack/
По време на пътуванията за проекта съм сигурна, че и ти, и Гийермо (Гийермо Абрил) сте станали свидетели на много шокиращи, трудни, дори невъобразими неща за 21 век в Европа. Или както самият Гийермо го дефинира в интервю: „Почувствах провала на човешкия вид“. Споделяш ли това негово виждане? Как можем да преодолеем тази бариера на безразличието, която ни заобикаля?
Изглежда, че да, времето минава и се влошаваме. Сега хаосът започва в Каталуния и виждате неща, които не сте могли да си представите преди. Изведнъж сега в Испания, не сме сигурни дали сме вече на ръба, но се взираме в един насилствен конфликт. Не можех да си представя, че ще видя това в живота си. Изглежда историята се повтаря. Да, има част от провал в този смисъл. Виждаш шокиращи сцени – деца, спящи в дъжда, ходещи през полетата, корабокрушенци в морето. Това, което виждам, е абсурдно: от една страна имаме Запада, който очевидно има хищническо отношение към Третия свят и прави невъзможно развитието му. Не става вече въпрос за сътрудничество или пари, а просто да се спре този безогледен обир. И в същото време изпращаме кораби и неправителствени организации, дори военни, но усилията, посветени на спасяването, са много по-малко от ползата от хищничеството. Тази хищническа нагласа се е провалила толкова ясно като дългосрочен механизъм, че се питате как е възможно. Гийермо, с когото много пъти съм говорил, казва: „Виж, просто е. В Европа трябва да приемем жизнения стандарт на Буркина Фасо, така че всички да живеем равно“. Мисля, че това е малко преувеличено виждане. Не е нужно да живеем по този начин, би било достатъчно, ако всички консумираме малко по-малко. Не е нужно да имате двадесет и пет чифта обувки, не е нужно да сменяте колата си на всеки две години. И такива семпли неща.
Намирането на баланс…
Да, да намерим баланс. Защото имаме лудостта на едно потребителско общество, нещо като потребителска булимия. В днешно време нищо не се ремонтира, всичко се купува ново. Когато бях дете, нещата се ремонтираха. Ако сега ти се развали нещо…
Вече струва повече да го поправиш…
Разбира се! Но защо струва повече? Защото, ако го купите отново, има някой, който работи за един долар на месец. Ако не беше така, щеше да ни струва повече да го купим, отколкото да го поправим. Виж, военните са уцелили в десетката със следното изказване. Те твърдят, че Западът може да промени начина, по който хищнически преследва останалия свят, но ще го направи само като самозащита. Когато види, че цялата ситуация ще експлоадира в лицето му.
снимка: Карлос Споторно – проект „Escape from Libya“
Но не мислиш ли, че не само сме стигнали до този момент, но дори сме го и преминали?
Не, не мисля, че все още сме стигнали до този момент.
Но сега го виждаме включително с околната среда, с планетата…
Е, да. Може би в този смисъл да. Нямам достатъчно информация… От човешка гледна точка мога да разбера по-лесно, че Третият свят се е събудил и си е казал: „Слушай, това вече е достатъчно. Не мога да бъда тук, пребивавайки в мизерия цял живот, а ти там да караш 6 коли“.
В дългосрочен план не работи…
Не работи. Всъщност хората вече идват, както е и логично. Този, който идва, не идва да завладее, той идва да оцелее. Но това създава конфликти на ниво съвместно съществуване, както и в начина на разбиране на живота, на екзистенцията. Защото има и очевидни интеграционни проблеми и проблеми при разбирането на социалните взаимоотношения. Може да се отрече, но е реалност. Събитията се случват по-бързо от човешкия живот. Ще са необходими няколко поколения, за да бъде интеграцията реалност, но събитията се развиват по-бързо. Следователно няма достатъчно време. Но в крайна сметка съм оптимист. Или да, имам някакъв оптимизъм, защото с всички тези събития, които се случиха: Brexit, Тръмп… Това е най-лошото нещо, което се е случвало в света от много време. Мисля, че Европейският съюз се събуди по някакъв начин и изведнъж осъзна своя Европейски дух, който досега беше мълчалив и тих, спокойно казвайки си: „Европа не се нуждае от пропаганда, защото функционира сама“. Не е вярно, Европа се нуждае от шампиони, има нужда от поддръжници – хора, които говорят конкретно, открито и активно. Пукнатина/La Grieta; The Crack е книга, чийто финал има и образователна, проевропейска цел; финал, в който се посочват проблемите и се подчертава, че те ще се решат единствено чрез гарантиране на повече съюз и сътрудничество между страните.
В този смисъл смяташ ли, че се приближаваме към Трета световна война или вече тя е започнала по някакъв начин?
Това го включихме в самата книга. Войната вече е започнала. Но трябва да се види с перспектива, има световна война в смисъл на това, което се случва в Сирия, където местните жители, американците, Европейският съюз и Русия се борят. В същото време в Северна Корея се подготвя сериозен конфликт със Съединените щати, в който се намесва и Китай. Вече не говорим за война, такава каквато беше Втората световна война, а сега имаме атаки тук, атаки там. Стотици мъртви днес са новини, които траят една седмица.
Или още по-малко, в зависимост от това къде са мъртвите.
Жертвите от Третия свят понякога дори не излизат в новините. Когато бях дете и осем души загинаха при терористична атака, ние говорехме за това в продължение на два месеца. Осем души днес? Нашият праг на толерантност към бедствието и хаоса се покачва и всеки следващ път преглъщаме повече и повече. Ако се замислим в дълбочина как настъпва една война… Хората свикват с бедствия и смърт дотолкова, че мъртвите вече дори не се и броят.
Да, започва постепенно, не е от днес за утре…
Но за да завърша оптимистично, вярвам, че Европейският съюз се събуди и хората, индивидите и институциите се събудиха. Вярвам, че в Европа има известно пробуждане и ако не избухне в ръцете ни както изглежда, че може да избухне в Каталуния, може би имаме бъдеще.
И последният въпрос – диня или пъпеш?
Диня 🙂
интервю: София Хусейн за Dinya
снимки: София Хусейн / Карлос Споторно
