Исландската джаз пианистка Sunna Gunnlaugs, известна със своята изразителна музикална комбинация от лирична красота и скандинавски влияния, си е извоювала забележително място на световната джаз сцена през последните две десетилетия. Пътуването ѝ от оживените джаз клубове на Ню Йорк до живописната тишина на родината ѝ е оформило звук, съчетаващ изящна комплексност с дълбокия характер на нейните корени. На фона на последния си албум Becoming, който бележи завръщане към изцяло оригиналните композиции, Sunna размишлява за личните и културните нишки, които оформят музиката ѝ, за развиващата се джаз сцена и за ангажимента ѝ да насърчава баланса между половете в жанра. В този увлекателен разговор Sunna разказва за творчеството, колаборациите и моментите, които я вдъхновяват най-много – както на сцената, така и извън нея.
„Becoming“ е първият ти албум с изцяло оригинални композиции след „Mindful“ от 2000 г. Какво вдъхнови това завръщане към изцяло оригиналните композиции и как този албум отразява израстването ти като артист през последните две десетилетия?
Мисля, че коронавирус има много общо с това. Обикновено групата ми е на турне и изпробваме нови композиции, но този път през по-голямата част от времето работех самa. Имам чувството, че композициите в този албум, или поне подходът ни като трио, е малко по-различен от предишните албуми и не е толкова свободен, и това се дължи на това, че имахме този дълъг период, в който не сме свирили заедно. Така че дори и да е малко по-различен от предишното ни звучене, албумът има смисъл в контекста на живота. Мисля, че като артист винаги съм в търсене – на вдъхновения, начини за изразяване, и винаги съм под влиянието на обстоятелствата.
Музиката ти е описвана като красива смесица от лиричност и грация, с елементи на исландска народна музика, деликатно преплетени с джаз. Как исландските ти корени влияят на композициите ти и как балансираш тези влияния с по-широката джаз традиция?
Когато бях студентка в колежа „William Paterson“ в Ню Джърси, китаристът Kenny Burrell ми каза, че трябва да привнеса исландското си наследство в свиренето си. Тогава нямах представа за какво говори и не виждах как корените ми ще се съчетаят с бибопа. Но в крайна сметка той беше прав. Песните, историите и скандинавската култура са това, с което съм израснала и което винаги ще бъде част от мен, така че е логично това да проличи в творчеството ми. Обичам как джаз музиката ме кара да се чувствам и когато композирам, изразявам изцяло емоциите си и се опитвам да следвам ухото си. Така че смесването на джаз хармония със северен наратив не е нарочно, а просто нещо, което се случи, защото резонира с мен.
Свирила си на едни от най-престижните джаз фестивали и сцени в света – от „Kennedy Center“ до „London Jazz Festival“. Как енергията на тези различни места влияе на изпълненията ти и имаш ли особено запомнящ се момент от турнетата си?
Мисля, че всяко място влияе на начина ми на свирене. Звукът в залата, енергията на публиката – всичко това играе роля, тъй като аз реагирам на тях. Оценявам тези различни преживявания, защото те помагат музиката да се усеща всеки път нова, тъй като опитът винаги е нов. Чувствам се прекрасно, когато усещам, че съм развълнувала публиката, когато хората идват при нас, за да изразят удоволствието си, и знам, че сме им дали нещо. Това е храна за душата ми. Обичам да посещавам нови места, големи и малки, клубове и фестивали. Обичам да свиря музика.
През 2005 г. взимаш важното решение да се върнеш в Исландия, след като прекарваш години на оживената джаз сцена в Ню Йорк. Как това преместване повлия на музикалната ти насока и какво преоткри оттогава за исландската джаз сцена?
Със съпруга ми искахме да имаме деца и смятахме, че Исландия ще бъде по-добро място за отглеждане на семейство. Ню Йорк беше страхотен за 12-те години, в които бях там, но дойде време да продължа. След като се преместих, усетих, че музиката ми е по-спокойна, а също и по-просторна, отразявайки новия живот и средата, в която живеем сега. Сцената в Исландия е доста различна, човек трябва да може и да иска да свири всякаква музика, докато в Ню Йорк може да се съсредоточиш върху определен жанр или стил, ставайки наистина добър в едно нещо. Мисля, че и двата подхода са еднакво добри, но просто различни. Животът в Ню Йорк е свързан с музиката, но в Исландия е свързан и с отношенията със стари приятели, роднини, както и с разпалването на скарата и релаксирането. Недостатъкът е, че в Исландия свирим по-малко концерти.
Светът на джаза често се възприема като пространство, доминирано от мъже, но ти си силен поддръжник на баланса между половете в джаза и дори започна собствена серия от концерти „Freyjujazz“. Какво те мотивира да поемеш тази роля и какви промени видя – или се надяваш да видиш – в индустрията?
Като ученичка в Исландия нямах модел за подражание в джаза. Когато се върнах у дома от Ню Йорк, бях изненадана да видя, че все още съм единствената жена инструменталист на сцената. Знаех, че жените изучават джаз в училищата, но по някаква причина не бяха извоювали своето място на сцената. През 2015 г., когато станах съдиректор на джаз фестивала в Рейкявик, забелязах, че те дори не кандидатстваха, за да получат място. Затова реших да създам „Freyjujazz“, за да отворя вратата за тези жени на сцената. Мислех, че това ще насърчи и мъжете да създават съвместни проекти с жени, за да могат и те да бъдат част от тази поредица, но това не се случи. Жените създадоха свои собствени групи, понякога с мъже, но също така и много с други жени. Също така забелязах, че по-голямата част от публиката бяха жени.
Чрез Европейската джаз мрежа (EJN) видях, че се полагат много усилия за повишаване на присъствието на жените в джаза, за поддържане на разговора и за увеличаване на осведомеността, че всички ние – музиканти, промоутъри, журналисти – трябва да дадем своя принос за промяната. Мисля, че това бавно се случва, особено с навлизането на по-младите поколения на сцената.
Освен творчеството си като джаз пианистка, композираш музика за филми и телевизия. По какво се различава подходът ти към композирането за визуални медии от този към писането на джаз композиции?
Доста е различен и ми доставя голямо удоволствие. Разбира се, по-ограничаващо е, защото не мога просто да пиша каквото си искам, музиката трябва да допълва сюжета. Въпреки това тя все още е израз на емоции, така че се опитвам да се потопя във филма или историята и да бъда отворенa за всички идеи, които могат да възникнат. Понякога се страхувам, че нищо няма да ми хрумне, но веднъж чух, че Hans Zimmer също изпитва момент на безпокойство, когато започва нов проект, поради същия страх – че нищо няма да му хрумне. Като знам това, се чувствам по-добре. Изпитвам чувство на удовлетворение или задоволство, когато напиша музикално произведение, независимо дали е за телевизия, филм или за собствените ми проекти.
Като вицепрезидент на Европейската джаз мрежа се намираш в изключителна позиция да влияеш върху бъдещето на джаза в Европа. Какви тенденции или промени предвиждаш през следващите години и как планираш да допринесеш за развитието на жанра?
Джазът непрекъснато се развива. Харесва ми как в Европа корените на изпълнителя могат да проличат в тяхното изкуство. Има толкова голямо разнообразие в различните страни. Надявам се, че скоро ще стигнем до момент, в който няма да се налага да говорим за баланса между половете в джаза. Това ще бъде норма. Все още трябва да обединим усилията си, за да достигнем до нови публики, особено в ерата на стрийминг услугите и и алгоритмите, които контролират това, което хората чуват. Също така се надявам, че ще успеем да внесем повече устойчивост на сцената и ще създадем допълнителни възможности за изява на артистите.
Албумът ти „Ancestry“ беше записан с участието на финландския тромпетист Verneri Pohjola, който придаде ново измерение на звученето на триото ти. Как решаваш кога е време да въведеш нови инструменти или колаборатори в проектите си и какво влияние оказва работата с различни артисти върху творческия ти процес?
През годините, прекарани в Ню Йорк, работих интензивно с един квартет. Бях чула Verneri да свири на JazzAhead преди няколко години и все се засичахме. Когато триото беше поканено да свири в Тампере, това изглеждаше като идеалната възможност да работя с него. Въпреки че обичам формата на триото, добавянето на четвърти член може да бъде освежаващо – то облекчава отговорностите ми в групата, а в случая с Verneri внесе ново вдъхновение и красота в звука ни.
Фотографията често се разглежда като паралелна на музиката форма на изкуство, която улавя моменти и емоции, подобно на джаз изпълнението. Ако един фотограф трябва да улови същността на твоята музика в един кадър, какво се надяваш да предаде?
Надежда и оптимизъм.
И накрая, кое предпочиташ – диня или пъпеш?
Диня.
Интервю: София Хусейн за Dinya
Снимки: Oli Mar
