“Благодаря на публиката, че ми даде очите си назаем за два часа”. С тези думи иранският режисьор Амирхосеин Асгари се обърна към българската публика след прожекцията на филма му Без граници (Borderless) в рамките на тазгодишния София Филм Фест. Освен очите на публиката филмът успя да спечели и наградата на Младежкото жури.
Без граници разказва историята на момче, което ходи на риболов на изоставен военен кораб в граничната зона между Иран и Ирак. Той е превърнал кораба в място за усамотение и успокоение, докато изкарва прехраната си с риболов. Един ден спокойствието му e нарушено от появата на непознат, с когото започва борба за кораба. Скоро обаче на борда се появява и друг неочакван посетител…
Срещнахме се с режисьора на Без граници, за да си поговорим за самотата на войната и свещения стрес да правиш кино.
Започнали сте работа в театъра, след което сте преминали към телевизията и киното. Как стана този преход?
Учих актьорско майсторство и започнах в театъра като актьор, но последната ми работа беше като режисьор на една постановка. Още когато играех, един от режисьорите ми предложи работа като асистент за един филмов проект и така започна моето познанство с киното. Театралното изкуство в Иран, както може би и навсякъде по света, за съжаление не носи доходи. Докато киното, освен изкуство и култура, може да притежава и комерсиална страна, възможностите за работа са много повече. Още в театъра получих различни предложения за снимане на филми, но не бяха правилните за мен.
Преди да започна да снимам Без граници преди 5 години, направих късометражен филм, в който изпробвах много от идеите за сцени, които после намериха място и в Без граници. В този късометражен филм за пръв път работих и с непрофесионални актьори, както и с липсата на диалог.
Става въпрос за филма Maybe Another Time, който разказва историята на афганистанско дете по време на война. Явно темата за войната, и то представена през детската реалност, е интересна за вас?
Мисля, че в живота на един човек има моменти от всякакво естество, които те белязват за цял живот – фрапиращи моменти като войната например.
Една от може би най-тежките й последици е премахването на цяло ново поколение – тя буквално унищожава децата, които израстват с нея. Премазва живота, мислите им, отнема им възможността да четат, да се забавляват, да играят на улицата. Ако може да се погледне войната през детските очи, мисля, че тази ужасна реалност може да достигне до много повече хора, така че да бъде спряна.
В едно интервю казвате, че “Войната иска всички да са самотни като самата нея”. Това ли е основното послание на филма?
На прожекцията на филма в София споделих, че темата за самотата винаги ме е вълнувала.
Войната е най-самотното създание. Тя изтрива всяка култура и интелектуална работа, до която се докосне. Мисля, че дори и хората, които са причина за една война, не я харесват.
Откъде дойде идеята за филма Без граници?
Вярвам , че филми, които влияят на публиката или по някакъв начин оставят отпечатък върху нея, прозхождат от дълбоките чувства и мисли на самия режисьор или на сценариста. В моите младежки години станах свидетел на Ирано-Иракската война. Преживях дни, в които отивахме на училище, а училищата се бяха превърнали в бомбоубежища, видях страха в очите на моите приятели. За съжаление нашите детски игри се превърнаха в това да се качваме на покрива на къщите и да гледаме военните самолети, които прелитат . Това ни бяха детските игри. Видях какво означава да изгубиш брат, сестра, най-близките си хора и пътя, по който вървиш, е единствено към самотата. Всичко те води към тази самота, която носи войната. Когато се замислих на по-късен етап върху темата и преживях отново тези моменти в мислите си, си казах, че трябва да направя филм, който да покаже на публиката последиците. И всеки, който види този филм, буквално да се стресне.
Филмът е изграден в по-голямата си част почти без диалог. Може ли да се каже, че войната е мълчалива, че самотата няма глас?
Филмът разказва за хора, които бягат от войната. Даже и американският войник във филма се моли поне за 5 минути да не я чува. Мястото, на което се развива действието, е изоставен стар кораб, но дори и той е за предпочитане, когато бягаш от война.
Основните персонажи във филма са деца. Как минаха снимките, тъй като е известно, че работата с деца е трудна, особено когато става въпрос и за толкова тежки роли?
Киното за мен може да се каже, че е един вид много свещен стрес, който аз чувствам, и затова може би обичам предизвикателствата по време на снимачния процес… Мога да сравня това усещане с въздържанието за един монах – тежко е, но това е за мен киното, това чувствам.
Без граници е направен с изключително малък бюджет. Когато взех решение да заснема филма, тръгнах с една раница към Южен Иран, където щяха да са снимките. Мога да кажа, че съм обиколил всички училища в тази територия, което ми отне около месец. Срещнах се с около 3000 деца, но от тях само 3 ми направиха впечатление. Основният проблем в кастинга беше с ролята на иракското момиче, което играе момче и момиче едновременно. В Южен Иран живее арабска общност, която е по-затворена и консервативна. Но с много трудности бащата и семейството се съгласиха детето да се включи в проекта.
Истински сложната част за мен тепърва започваше, а именно играта на малките актьори. Филмът беше заснет с Canon5D, което всъщност е по-скоро фотографска камера. Постарахме се децата да не разберат, че играят във филм от началото до края. Това беше първото. Момчето в главната роля и до ден днешен няма представа, че детето, с което играе, е всъщност момиче – смята че е момче. Иракското момиче трябваше да остави всички свои навици и да се превърне в момче за първата част на филма. Сложихме й тежести от около 6кг на всеки крак, така че да променим походката й. Трябваше да се научи да ходи и много по-изправена.
Друг фактор беше, че тези деца идваха от бедни семейства и толкова се бяха влюбили в кораба, на който снимахме, че им бяхме казали, че който бъде избран да играе главната роля във филма, ще получи кораба. Цялото преживяване за тях беше като кастинг – бореха се да ги изберем и съперничеството, което виждате във филма, съществуваше реално между тях и се получи много естествено. Дори когато приключвахме снимачния процес, момчето в главната роля ме попита кога започват истинските снимки на филма.
Явно това е била тайната за успешната игра на децата.
Човек, който не е професионален актьор, не трябва да усеща, че играе във филм, иначе цялата магия се разваля. Не трябва изобщо да знае, че в момента снима филм. Това се опитахме да постигнем с децата по време на снимките.
Филмът действително е заснет на кораба, който виждаме във филма?
Корабът, който виждате, си е точно там, не е декор. Това е един от първите разрушени кораби по време на Ирано-Иракската война. Бил е потопен. Рибарски кораб, умират 80 човека и той остава там, където е сега. Един от другите проблеми по време на снимки беше географското място, на което се намирахме – граничната зона между Иран и Ирак. Имахме определени часови зони, в които имахме право да снимаме, и не можехме понякога дори лампите да светнем, защото се създаваше напрежение у другата страна. 36 дена продължи снимачният процес, но изгубихме една седмица, защото главният ни герой се разболя, тъй като голяма част от сцените са във вода. Хората, които бяхме зад камерата, за да помогнем на момчето да не се чувства толкова самотно, се събличахме понякога и заедно влизахме във водата за сцените – това му помагаше да се отпусне.
Работите и в този филм с оператора Ашкан Ашкани. Как изградихте визията на филма, който въпреки тежката тема за войната е красиво заснет?
Киното е колективна работа и когато екипът се състои от твои приятели , които усещат филма по същия начин като теб и искат да се случи, е още по-хубаво. Всички в екипа бяхме приятели и работихме неуморно по 17-18 часа дневно с почти нулев бюджет. Много е трудно да избереш най-добрите и те да са твои приятели. Но мисля, че в Без граници успяхме да намерим баланс.
Филмът показван ли е в Иран и как бе приет там?
След официалната му премиера на фестивала в Токио (където печели наградата Asian Future), филмът беше представен и на фестивала в Техеран и мисля, че имаше позитивни реакции. Самият аз се учудих, когато спечели наградата на журито, тъй като Без Граници беше единственият филм, заснет с толкова малко актьори, и то на една не много приятна локация. Но смятам, че иранската публика хареса филма.
Иранското кино има своите традиции и световно признание отдавна. На какво се дължи този успех според вас?
Струва ми се, че Изтокът винаги е давал на света хора, които са изключителни в своите области. В моята страна са творили поети като Саади, Хафез, Омар Хаям и това може би са корените на нашите съвременни мисли и чувства. Мога да кажа, че иранското кино е продукт на вековни традиции и древна култура и се гордея, че съм част от него. Когато в чужбина се споменават имена като Джафар Панахи, Абас Киаростами, Абулфазл Джалили и много други, това ми носи вътрешно удоволствие, изпълва ме с гордост. И ние, които вече се смятаме за трето поколение в иранското кино, се стараем с поглед в миналото да напредваме в бъдещето.
Ще продължите ли да изследвате темата за войната?
Не знам, много е странно. Винаги, когато седна да пиша нещо, моливът и мислите ми отиват към децата на фона на война. Това е нещо, което не мога да си обясня и винаги ми се случва.
Мисля, че един режисьор няма право да прави филм, освен ако няма да каже нещо ново или наистина важно. И когато почувствам отново, че имам да кажа нещо ценно и то ще допринесе хора като вас да се запознаят с важни теми, ще направя нов филм. Киното е моят личен свещен стрес и ще продължа да се занимавам с него докато имам възможност и докато животът ми позволи.
И един последен въпрос – диня или пъпеш?
Диня. Толкова я обичам, че се обзалагам, че мога да изям две големи дини наведнъж!
Трейлър на Без граници(Borderless) може да видите тук, а късометражния филм Maybe Another Time – тук.
София Хусейн за Dinya
