Генезис по Шанхайски

Името й е Десислава Пиринчиева и попада в Барселона преди няколко години, за да учи изящни изкуства. В момента работи като креативен директор на пространството „Ocaña“ – едно от култовите места в града. Водила е мастър класове по история на съвременното изкуство в ELISAVA(Барселона), IED (Барселона) и Art and Design School of Shanghai; работила е като куратор и, както самата тя казва, „се движи на бързи обороти“. Вярваме й напълно, особено след като ни разказва как, докато е живяла в България, е следвала специална педагогика, работила е в БНТ като асистент-режисьор, еспециент, организатор, актриса, сценарист и е писала за списанието на Гого Лозанов – „Пет звезди“.
Срещнахме се с Деси в един слънчев ден в Барселона, където на чаша кафе успяхме да пропътуваме разстоянието от Андалусия до Шанхай, да поговорим за това какво означава да създаваш контроверсно изкуство в страна като Китай и да разберем кой се крие зад личността на José Pérez Ocaña.

Разкажи ни историята на „Ocaña“ и с какво е толкова специално това място за Барселона?
„Ocaña“ е пространство, обединяващо в себе си няколко различни концепции – мексикански ресторант, нощен клуб, коктейл бар, за който се грижи Mario Greenfield (най-добър барман в Европа за 2007), кафене, разположено на „Plaça Reial“ – един от емблематичните площади на Барселона, както и изложбено пространство.
През 50-те и 60-те години на изминалия век мястото е било печатница, както и фабрика за изработка на гумени печати, след което е било затворено за дълъг период. След 8 години на реставрация отваря врати преди около 5 години в сегашния си вид.

А кой всъщност е бил Ocaña?
José Pérez Ocaña е бил художник от Южна Испания и първият известен мъж, който публично се е обличал като жена в Испания, и то по времето на Франко – абсолютна миниреволюция за тогава. Преследван заради своята хомосексуалност в родната си Кантияна – малко селце в Севиля, той се мести в Барселона през 70-те години. Първоначално работи като бояджия и казва: „Едно е да бъдеш беден педал и друго е да бъдеш богат педал!“ (Uno es ser maricon pobre, otro es ser maricon rico). Той принадлежи към първата група и дори не е виждал морето, преди да дойде в Барселона. Установява се на площад Реал –  място, което по това време е било пълно с проститутки, наркотици и престъпност – дори е била зачеркнато от туристическите гидове.
В тези години градът се оформя като средище на испанската алтернативна култура, където освен Оканя творят артисти като Nazario – „бащата на ъндърграунд комикса“ и ъндърграунд културата като цяло, Ceesepe – нарисувал плаката за първия филм на Алмодовар, и много други. Те живеят в една утопия и мечта. Малко по-късно артистичният кръг се мести към Мадрид, където започва и известното движение  Мovida Мadrileña през 80-те години.

Оканя умира 1983 по много трагичен начин. По време на карнавал  в родното му село се запалва костюмът му на слънце, направен от хартия и плат. По това време е бил болен от хепатит – не успява да се пребори с изгарянията си и след 4 седмици умира. Първият му въпрос, след като се събужда в болницата, бил: „Направихте ли ми снимки?“, защото неговият живот като цяло бил своеобразен пърформанс. Нещо, от което страда, защото искал да бъде признат преди всичко като художник. Това обаче се случва едва след смъртта му. Така Оканя се превръща в митифициран герой на Барселона и Испания, както и на цялата група от маргинали, търсещи своето място в стремежа си да променят целия строй.

Пространството Ocaña отваря, защото собственичката, идваща от буржоазна фамилия, е била силно привлечена от целия този артистичен кръг, към който е искала да принадежи. В един момент, когато успява да купи това място, решава да го посвети на Оканя. Така то се превръща в емблематично място за Барселона, в което се събира изключително еклектична публика – от директор на музей или политик, който си пие питието с някой травестит или пияницата от площада, до артистичния слой на града и хора от цял свят. Тук можеш да бъдеш себе си, да си облечен както искаш и никой няма да те погледне или да те накара да се чувстваш некомфортно. В Ocaña всеки си има своето място.

А ти как попадна тук? Как намери своето място?
Интересен въпрос. В Барселона дойдох преди 5 години,  за да уча изящни изкуства. По това време изживявах доста драматична любовна връзка в Мадрид и в деня, в който трябваше да замина натам, просто реших да не се кача на самолета, въпреки че куфарът ми беше готов. Същата тази нощ по стечение на обстоятелствата мои приятели успяха да ме убедят да изляза въпреки лошото ми настроение и се запознах с Chu Uroz – известен концептуален дизайнер, който познаваше хората зад пространството Ocaña, и ме запозна с тях. Началото не беше лесно, защото трябваше да се докажа на тези хора и да мина през няколко месеца на проба. Но почувствах любов от пръв поглед с това място.
China Diaries (50)

Явно е било успешно начало, защото наскоро за втори път беше куратор и организатор на изложба тук?
Да, и докато първият проект беше предварително зададен като концепция и аз трябваше да го доразвия, то този проект беше напълно мой. Обединих 24 млади и популярни артисти от различни сфери – илюстратори, графитъри, видео артисти, фотографи, модни дизайнери, които разработиха по една творба на тема „Моята Оканя“. Започна като проект, който аз много ревниво пазех за себе си, общо взето не го споделях много с никой от екипа, защото някак си не исках да избяга цялата магия от тази история. Почти нямах лято, защото да координираш 24 човека, които живеят в град като Барселона, не е лесно. Имала съм скайп разговор в 2 през нощта и съм писала съобщения в 4 през нощта, за да се вземат някои решения, защото всеки си е кукувица посвоему (смее се). Не беше лесно, но аз вярвах в този проект – беше организиран с много малко пари за разлика от предната ми експозиция, която беше със супер бюджет. До такава степен желаех да се докажа, че исках да го направя с възможно най-малко средства, но пък с най-голям резултат.
И общо взето формулата явно беше правилна, защото всички артисти създадоха много добри работи, а на откриването дойдоха около 2000 човека – много шарена публика от различни поколения. Тотален рекорд!
Аз самата пристигнах с половин час закъснение, защото до последния момент монтирах едно видео и като видях всичките хора, първото нещо, което направих, беше да отида и да изпия една водка на екс – беше като сън (смее се).

Освен куратор, ти самата си творец. Работила си в Китай по проект, свързан с
queer тематиката – разкажи ни малко повече за това?
За Шанхай заминах по време на следването си като част от студентска програма на разменни начала. Всъщност се бях запътила към Ню Йорк, но нещата така се случиха, че заминах за Китай. Никога не си бях помисляла, че ще живея или уча там. Попаднах в град Нанджин, където прекарах 25 дни – беше много тежко – за мен това беше казармата! В началото живях 2 седмици на хотел, после в едно общежитие срещу една планина на 19 спирки с метро и 6 спирки с междуселски автобус. А това в Китай си е филм – ти си една-единствена чужденка, език не говорех. Беше много странно, тъй като за пръв път се озовах на място, където всъщност нямах конкретен проект, по който да работя. Оказа се, че в моя университет дори не говорят английски, аз съм първият чуждестранен студент в цялата история на университета – беше сериозно изпитание.
Реших да се преместя самостоятелно в Шанхай, договаряйки се с университета, че ще им представям моито работи през определен период от време. Накрая ми писаха най-високата възможна оценка, въпреки че бяха доста шашнати, тъй като проектът ми GENESIS беше на тема queer (изследващ нетрадиционната сексуална ориентация и полова идентичност) – нещо, което там е сериозно табу.
В Шанхай беше невероятно, въпреки че Китай е много сурова страна. Хората са доста нетолерантни, но аз самата съм социална и винаги подхождам отворено, а когато имаш този маниер към живота, според мен по-лесно ти се отварят вратите. Беше едно много интересно преживяване във всякакъв аспект – и гастрономичен, и визуален. Пейзажите, които виждаш – всичките тези неони и пушеци! Сега като говоря и направо ме заболява сърцето от носталгия. Аз живеех в центъра на града в един висок небостъргач на 30ия етаж и гледката беше невероятна. Все още не съм била в Ню Йорк, но мога да си представя, че усещането е подобно.

Спомена, че проектът GENESIS, който си създала там, е бил пърформанс на тема queer – звучи почти като научна фантастика в контекста на страна като Китай?
Не беше лесно, но си бях поставила за цел да не си губя времето и всеки ден между 12 и 14 часа бях навън и действах. Даже майка ми се беше притеснила да не взема да се шашна в този Китай (смее се).  Направо се чувствах виновна като спя – исках непрекъснато да съм навън и да има смисъл от съществуването ми.
Първото място, на което се озовах, беше „390“ – гей клуб, който беше затворен няколко месеца след това . Имах страхотен късмет, защото още първата вечер, в която отидох, имаше фотосесия на един американски травестит – Грег. Впоследствие той се отказа от проекта, защото беше много притеснен заради работата си и училището, в което преподава. След това се запознах с едно момиче на име Пан. Тя е композитор на експериментална електронна музика и работеше в галерия. Решихме, че естетиката ни се допълва взаимно и тя самата ми сподели, че иска да направи нещо на тема queer.
Консултирайки се с  моя приятел – артистa Josep-Maria Martín, и слушайки музиката на Пан, написах пърформанс, който успя да се случи именно в страна като Китай, където не можеш да влезеш в Google, Gmail, YouTube, Vimeo, Facebook или Instagram.  Успяхме да говорим открито за новия пол, за това, че вече няма сексуалност и че нашата сексуалност не е константна, а се развива във времето. Пърформансът имаше за протагонист мъж на име Ike. Той роди четири други момчета, които искаха всъщност да са момичета. Бях предупредила родителите си, че мога да бъда арестувана. За жалост не ме арестуваха, щеше да е хубаво за CV-то ми (смее се). Но пък видеото към Genesis отиде на два фестивала – Taiwan Queer Short Film Competition Awards и ShanghaiPRIDE Film Festival, където бе избран между 5те най-добри за миналата година.


Но всъщност е имало сериозна такава вероятност?
Да, дори беше на ръба да пропадне всичко, тъй като два дни преди датата собствениците на Factory 54 – ново пространство за изкуство и електронна музика в Шанхай, се бяха притеснили, че ще ги затворят заради голота. Успяхме с Пан да ги убедим, че в крайна сметка става въпрос за изкуство, а не безцелна голота и събитието се състоя на 13 февруари, а аз на 18-ти вече летях обратно към Испания, където в началото много страдах за Шанхай. Липсваше ми мащабността. Сега отново съм си свикнала с Европа и ми се струва, че е едно много по-хуманно място.
China Diaries (42)

За какво мечтаеш?
Много ми се иска да раста професионално и общо взето за това мечтая. Имам номадска душа и дори в момента, в който аранжирам новото си жилище, си мисля за някакво ново място и за куфара. Иска ми се да се гмурна в този арт свят и да живея в един самолет – мечтата ми е да пътувам между различни кътчета на света – да си имам база, в която да съм до 10 дни, а през останалото време да пътувам.
Наскоро се върнах от Берлин и много добре ми повлия – активира ме. Спах по много малко, но всичко, което видях, ми даде страшен допинг.150107_786089258119648_8350570803115955885_n

И последен въпрос – диня или пъпеш?
Диня, диня, диня!

Видеото към GENESIS, може да бъде видяно тук.
снимки: личен архив Десислава Пиринчиева

София Хусейн за Dinya

Be first to comment